Четиридесет и три дни по-късно...

Мили мои последователи (ако все още се ползвам с лукса да ви имам...),

Само мога да си представям какви епитети сте редили по мой адрес, взимайки под внимание липсата на развитие в този блог... Предполагам, че най-често прозвучалата дума, а и без съмнение най-точната, е “несериозна!”...

Признавам се за виновна без право на помилване... Изложих се! Попълних списъка на недоволството и за пореден път проскърцах с тебешир по черната дъска на срама. 

Аз лично смятам, че в тълковния речник “след малко” и “ей сега” трябва да бъдат посочени като почти пълни синоними на “на куково лято”, особено ако не получават вербална изява, а само периодично изплуват в съзнанието ни по повод на тази или онази дейност... Всички ние знаем, че хубавото намерение е едно, а разсеяността и мързелът са нещо съвсем друго. Въпреки неоспоримите различия помежду им, пътищата им често се пресичат и след кървавата и неравностойна битка, обикновено единият от двойката оцелява, за да тържествува над останките на гениалните ни идей... Но стига!

Искам да сложа удивителен знак на този период и да започна с главна буква нов, в който да имам по-малко поводи да смятам съществуването си за неоправдано!

Ако сте склонни да ми простите (стискам си палци за което), ще се радвам да се призная за виновна и за няколкото минути, които ще изгубите в изчитането на моите брътвежи... Може би докато чакате закуската сутрин или преди да си измиете зъбите вечер... или дори за да отложите с още мааалко важната работа, която така е виснала над главата ви, че ви причинява сърбеж в областта на веждите.

Ако съм успяла отново да ви убедя, че този блог е добро оправдание за губене на време, то топката отново е в моето поле... 

В такъв случай... Ей сегичка ще ви я върна!...