Започнах да разбирам отношението на японците към Фуджи...
Пътувайки обратно от Токио към Осака (този път с дневен автобус), бяхме възнаградени с прекрасно време. Чисто небе и искрящо слънце... какво повече може да иска човек, когато минава на няколко километра от подножието на Фуджи? И гледката наистина е магическа!
От първия миг на възхищение, когато зърнеш силуета през прозореца на автобуса, когато сбуташ човека до себе си и му посочиш да погледне навън, след първия момент на задоволство при вида на нещо, за което си чел и чувал толкова мног, в който си казваш - “Ехаа! Фуджи сан!”.., идва наистина интимната и развиваща се във времето реакция. В пътуванията си до Япония досега два пъти съм ходила до Фуджи, виждали сме се по-отблизо или по-отдалеч, но едва сега моята интимна реакция започна същинското си развитие. Има някаква мистична притегателна сила в тази купчина надробена вулканична скала...
... Момент на безтегловност и безвремие... Невероятна притегателна сила, която не ти позволява да отклониш погледа си, изтегля те през прозореца и те оставя да висиш в студения януарски въздух в облаци от слънчева светлина... Няма вече автобус, няма ги хората наоколо... собственото ти тяло се губи в съзнанието ти... Единствено Тя съществува... Планината. С полупрозрачна призрачна снага, сякаш левитира в пространството... Изглежда някак нереална на фона на пейзажа... И наистина, не Фуджи Е пейзажът, а всичко около нея... Гледка, невъзможна за пресъздаване с думи... Емоция, която остава във времето... Небе и планина, оцветени в безбройни нюанси на синьото... С бели коси от сняг, разпилени по склоновете... Почти осезаемата атмосфера на нещо не от този свят, която те обгръща като облак и те кара да се чувстваш меко, топло и... незначително... Странен контраст от чувства, който може да бъде породен само от нещо свръхестествено...
Припомняйки си първата ми среща с Фуджи отблизо и преодолявайки първоначалното впечатление (донякъде разочарование) от физическия контакт с тази “свещена” планина, сега преосмислям нещата... Или по-скоро Фуджи преосмисли мен като наблюдател и събеседник и реши да ме допусне по-близко до тялото си, по-надълбоко в душата си...
Винаги съм усещала, че Фуджи е едно от онези места, на които можеш да се разтовариш напълно... Да заровиш пръсти в земята, да усетиш как силата и енергията й пропълзяват в ръцете ти, достигат всяка клетка на тялото ти, как те преизпълват... и преливат в сълзи... А сълзите отнесят със себе си всяка тежест от сърцето ти и те оставят на няколко сантиметра във въздуха...
Очаквам с нетърпение този момент. И нека бъда от лудите, които ще изкачат Фуджи повече от веднъж!
Няма коментари:
Публикуване на коментар